ОТКЪСИ ОТ РОМАНА „МЪЖЕТЕ В МОЯ ЖИВОТ”

Човек е като ловеца, цял живот гони нещо...

ПРОЛОГ

Бяха седнали в едно от десетките кафенета, пропити от миризмата на цигари и на ...онази необяснима влага, която проникваше в тях през вечно отворената врата. Столовете бяха метални със сиво-синкави пластмасови седалки. Преместваха се трудно, защото тръбните им крака се оплитаха един в друг и тежаха много. Ирина се почувства малко неловко, защото очакваше, че мъжете, с които трябваше да се срещне тук, не изглеждат по този начин. Познаваше ги от преди най-малко двадесет-двадесет и пет години, но не беше ги виждала от десетина-дванадесет. Каква промяна! Вероятно и тя беше остаряла в степента, каквато времето налага върху всеки жив човек. Но промяната беше друга. Евтините чанти с покупки от пазара, изтритите найлонови пликчета, употребявани няколко пъти , старите якета, окъселите панталони...Да, да. Човек не трябва да обръща внимание на външността, когато има пред себе си хора, в които вярва и които познава като интелигентни и умни личности.
Заговориха за миналото. Припомняха си десетки случки. По едно време стана дума за това, в крайна сметка за какво живее човек. И тогава единият каза фразата: ”Човек е като ловеца, цял живот гони нещо...”.
Ирина се прибра в къщи с някакви скрита болка. Застана на южния прозорец на апартамента си и погледна към Витоша. Беше започнало да се смрачава. Обичаше да гледа към планината в този час на деня, когато слънчевата светлина все още даваше отблясъците си и запалените лампи напомнахя повече на звезди в подножието на Витоша, отколкото на електрически крушки. Романтичното настроение, което я обхващаше винаги при вида на лилаво-синкавата планина с разпиляни светлини, я отвеждаше към мисълта, че отиде ли си от този свят, няма да вижда повече земната красота, макар измислена от самата нея. Нямаше да изпитва тръпката на сладостното усещане, че нещо зависи от нея, че някому е нужна, че има още какво да свърши...Тези мисли днес, след срещата й с Огнян и Сашо, бяха още по-ясни и по-категорични. И все пак, за какво живее човек? За да отгледа децата си- продължението на рода. За да създаде нещо, което така или иначе някой трябва да го създаде...
Какво представлява животът на човека? Какво си спомня, когато се обърне назад и се вторачи в изминалите години? Какво е запомнил и какво е забравил? Раждания, кръщенета, веселби, тъги, страдания, ...смръти? Работа, срещи, влюбвания, пътувания насам-натам? Но като че ли едно нещо остава в съзнанието непоклатимо и вечно, поне докато е жив човек. Остават любовта му, влюбванията му, внезапните и леконравни срещи с мъже, ако е жена, и жени, ако е мъж. Но не обикновени срещи “”Здравей, как си?”, а онези предизвикани от желанието да се любиш с този човек или невъзможността да му се противопоставиш, поради...Боже мой, колко такива “невъзможности” една жена като нея е трябвало да преживее...Но...
Симеон беше първият. Тогава и през ума й не беше минавала мисълта, че, за да задържиш един мъж, когото искаш да имаш за приятел, е да го накараш да те хареса и да те пожелае като жена. В тази игра няма грозни и красиви жени, няма високи и ниски, няма дебели и слаби, не! Има ...магията на привличането, излъчването на онзи вик на Майката природа, която никой не знае как се създава, но всеки го усеща. По-късно през годините Ирина се бе учудвала от десетки факти как жени с изключително непривлекателна външност побъркват от любов красиви и умни мъже. Ила обратното – очарователни жени, изваяни като Венера Милоска, попадат в сексуалния плен на хора от мъжки пол, които се приближават повече до прародителите ни на четири крака, отколкото до съвременните представители на хомо сапиенс.
И сега от височината на преклонната си вързаст, тя- Ирина, вече вдовица, станала майка и баба, освободила се от задръжките на измислените тайни /кой знае от кого и защо измислени?/, не можеше да не се опита, ей така, пред себе си, да си обясни причините, които заставят жените да споделят любовта си или само сексуалните си влечения. И още, има ли по-силна причина от любовното привличане, която дирижира поведението на жените? Защо само на жените? Ами, защото тя беше жена и беше преживяла всичко върху себе си.
Веднаж с една приятелка, Светлана, нейна колежка от редакцията, решиха да преброят мъжете, с които са се любили. Приятелката й я би по точки - беше спала с четирима мъже повече.
Ирина взе своето решение. Ще се опита да напише книга за живота чрез любовните пътеки, които всеки човек, без изключение, изминава. Ще се вгледа в поколението си, ще се възползва от личния си опит и от опита на приятелите си. Тя беше убедена : макар че любовта е една и съща от памтивека, откакто човекът се е осъзнал, че е човек, т.е., че е смъртен, епохите и обществените отношения налагат своя особен “привкус” и в отношенията между мъжете и жените. Силата на Майката природа остава да властва като безспорен фаворит, но времето волю-неволю налага отпечатъка си и върху това, което е най-големият дар за човека от Бога: да бъде щастлив чрез обичта и сливането. ЗА ДА ПРОДЪЛЖИ ЧОВЕШКИЯ РОД.
Точно затова Ирина избра да направи “дисекцията” на времето, в което е живяло нейното поколение, чрез любовните си приключения и не до там приключения. Не става дума за “шегите на Амур”, а за самия Амур.
Впрочем, имаше още една причина. Тя трябваше да опише това, което десетки други жени като нея бяха преживели във водораздела: края на двадесетия и началото на двадесет и първия век. Беше дала дума пред себе си и пред Мъжа, когото никога не беше лъгала.

КНИГА ПЪРВА

СЪУЧЕНИЦИТЕ

СИМЕОН

Излязоха от библиотеката. Беше краят на май, сезонът, в който малкият град беше особено хубав. Падналият пролетен дъжд беше измил дърветата, тревите, улиците, къщите...Мокротата се отразяваше в стъклата на сградите и елекрическото осветление по улиците придаваше на центъра романтична украска. Романтична? Дали така се струваше на Ирина или допира на неговото рамо я караше да вижда нещата по-красиво? Кой знае?
Винаги, когато Симеон беше до нея, тя усещаше особената приятна миризма на неговото тяло. Ирина тъй и не успяваше да си обясни от къде идва лекият дъх на тръпчиви дюли и на прясно подстригана трева, който се долавяше от близостта на Симеон. Той нито беше селско момче, нито имаше някакъв допир със земята, за да си обясни тя от къде носи този типичен за него аромат на мъж. На мъж? Та той беше колкото нея – на седемнадесет години. Ех, с около пет-шест месеца по-голям. Когато в училищния коридор Симеон минеше покрай нея или в класната стая тя се доближаваше до едрото му тяло, едва побиращо се на чина, винаги безпогрешно усещаше точно тази приятна миризма. Сякаш употребяваше някакъв свой мъжки парфюм, който беше пропит от дрехте му, чисти и добре изгладени .
Тези дрехи нямаха забравено скъсано копче, нито смачкани ученически якички.
Симеон постъпи в тяхното училище в края на миналата година, тъй като родителите му бяха дошли от друг град и се наложило цялото семейство да се премести. Така че все още беше “новият ученик”. Майка му и баща му не бяха идвали на родителски срещи и никой не ги познаваше. Симеон не канеше никого вкъщи. Беше изключително добър по математика, физика, химия и по различните там “строги” предмети. Когато говореше, например, с физичката в часа по физика, на Ирина й се струваше, че двамата разговарят на патагонски език, защото тя самата нищо не разбираше от разните там катоди и аноди и се налагаше да зазубря буква по буква всичко. По литература пък беше обратното.Симеон видимо се отегчаваше от предмета и винаги , когато учителката по литература го вдигаше, за да каже това-онова, той се опитваше по свой начин да я иронизира. Другарката Пеева (тогава към учителите се обръщаха с “другарю или другарко”) се вбесяваше от симеоновия верен отговор, от устните му, усмихнати само с ъгълчетата си и от присвитите му очи. Той отговаряше точно, но винаги прибавяше към отговора лютивия привкус на хумора. Симеон имаше красиви сиво-зелени очи, макар че беше кестеняв и с бяла кожа на лицето. Ръцете му бяха с дълги тънки пръсти. Говореше се, че вкъщи имат пиано и той често свири.
Днес Ирина го беше уговорила да отидат заедно в градската
библиотека, за да четат по литература. По този предмет тя беше безапелационният фаворит. Когато другарката Пеева искаше да покаже пред външни гости или пред класа как блестящо си е свършила работата, тя вдигаше за отговор на поставения въпрос точно Ирина. Високата ученичка, с едър бюст и дълги крака, подстригана по всички изисквания на училищния морал, ставаше и отговаряше наистина блестящо, не само защото обичаше литературата, а защото четеше много повече от съучениците си. И тъй като помагаше на целия клас (даваше литературните си бележки за преписване, поправяше граматическите грешки на домашните), никой не й завиждаше и не се дразнеше от симпатията на учителката по литратура. В интерес на истината, само Симеон по своя си хаплив начин понякога й подхвърляше фрази от сорта “голям праз”.
Предстоеше класна работа по литература и в библиотеката беше най-лесно да се намери една или друга книга. Макар че Ирина изпитваше някакво особено притеснение, когато говореше със Симеон, тя се осмели в едно от междучасията да му подхвърли уж между другото: ”Хайде да четем заедно”.” Къде?”- попита той, “В библиотеката, разбира се. Там има всичко”- му каза тя. Двамата- Симеон и Ирина, се славеха като първенци на класа, единият от момчетата, другият – от момичетата. Бяха нещо като негласни състезатели по надбягване.
В библиотеката избраха книгите, седнаха един до друг, но Симеон заби глава в някакви списания за наука и техника и забрави да чете за каквото е дошъл. Ирина му тикна в ръцете един-два пъти литературни анализи от разни критици, но Симеон й каза само: ”Добре, добре”.
Когато си тръгнаха, беше се свечерило. От падналия
наскоро дъжд водата все още не беше се оттекла и по малките калдаръмени улички се бяха образували локви и поточета. За да премине през една новообразувана вадичка, Ирина повдигна леко тъмносинята си рокля и скочи. Тя не разбра как стана така, че попадна с прегръдките на Симеон. Момчето я хвана и силно я притисна до себе си, толкова силно, че тя едва не извика от болка. Връхната му дреха се беше разкопчала и Ирина усети гладката тъкан на бялата му риза. Упойващият аромат на тялото му, което беше съвсем близо до нея, я влуди. Тя го улови за раменете, широки и топли, и остана в ръцете му. Той сграбчи отзад кичур от гъстата й къдрава коса и дръпна главата й. Започна така диво да я целува, че Ирина усещаше как хапеше устните и шията й без да се спира . Някаква приятна тръпка полази по гърба на Ирина и слабините й изтръпнаха. Симеон не можеше да се спре. Ръката му се мушна между копчетата на блузата й и стисна едната й гръд.
- Искам те цялата!- сякаш не беше неговият глас. Беше хрипкав и задавен.
- Но ...
- Не мога да те гледам спокойно, така ми действаш...
- Чакай!
- Да чакам какво?
- Аз не мога...Разбраш ме, нали?
- А ти мен разбираш ли ме?
- Ние дойдохме...
- Утре след часовете ще дойда у вас!
- Само че...
Симеон сграбчи отново главата й и започна да я целува. Сякаш беше усмирил дивия порив у себе си. Топлите му устни се допираха до нейните с онази приятна влага, която беше омайвала главите на милиони, о не, на милиарди хора. За първата целувка се бяха изписали , вероятно, хиляди стихотворения. Кой знае в колко романи беше описан създадения от боговете или от някаква друга велика сила неудържим порив да докоснеш с устните си човека, който те привлича. Да усетиш дъха му, без да мислиш за друго. Да изпиташ нещо като сливане с този човек, като някакво енергийно сцепление. Сякаш небето бе спуснало към теб и към него невидима светкавица и ви беше поразило изведнаж.
Ирина погали подстриганата му глава и усети острите краища на косата му. Започна бавно да го милва. Неговата ръка стоеше под блузата й и отново стисна гръдта й. Заболя я повече. Сякаш не беше тя! Това момче, вече мъж, което малко я плашеше и което се държеше с нея по своеобразен начин –“ти пък за каква се мислиш, зубрачко такава?”- изведнаж й стана близко.
- Утре да не ми...извъртиш някой номер?- пошепна той на ухото й и леко гризна крайчето му.
- Няма- каза тя и сама не повярва на ушите си. Колко бързо се съгласи за среща!
Поеха по мокрите улици към дома на Ирина. Дърветата, които се бяха вече разлистили и бяха потънали в прозрачната светлозелена свежест, хвърляха тъмни сенки. Вървяха и внимаваха да не стъпват в локвите. Симеон потърси ръката й.
-До тук!- каза тя, когато приближиха до къщата. Ирина не искаше Симеон да я изпраща до вратата- голяма врата с процеп за пощенската кутия, защото често баща й , когато тя замръкнеше, излизаше до
ореховото дърво при дъсчената оградата в очакване тя да се прибере. Беше единствена дъщеря и баща й, възпитан в голямо патриархално
семейство, винаги изпитваше тревога до завръщането й вкъщи. Този път за щастие на вратата нямаше никой.
Влезе в къщата. Семейството живееше в приземния етаж. ”Горните “ стаи бяха за гости или за специални случаи. Но Ирина си беше извоювала правото с помощта на баба си, майката на майка й, да притежава една малка “горна” стая за учене на уроците и за четене на книгите. Всички бяха вкъщи. Тя извика от двора, че се е прибрала и се качи в стаята си. О, Боже! Целият й врат беше в синини, големи мораво-сини отпечатъци на симеоновите устни. Ами сега? Как ще се покаже долу пред родителите си? Как ще обясни какво се е случило? Баща й направо ще откачи. Да не говорим за майка й, която се гордееше с това, че не е позволила на мъжа си да я люби преди първата брачна нощ. Ужас!
Ирина слезе на двора и се приближи до прозореца.
-Мамо, няма да вечерям. Със Стефана ядохме...
-Как така? – гласът на майка й беше подобен на категоричната заповед, с която старшината се обръща след някоя изтърсена фраза на войник - Ела при нас! Баща ти иска да ти каже...
- Ей, сега!- трябваше по някакъв начин да скрие синините по врата си. Големи мораво-сини петна имаше и по раменете, и по горната част на ръцете й. Върху едната й гръд, без самата тя да разбере кога, Симеон бе докоснал кожата й, имаше синкаво венче от устните му. Тъй като мястото там беше по-светло, синината се очертаваше като стара петлевова монета. Кога бе успял Симеон да разкопчее блузата й, да извади гръдта й и да я нахапе по такъв безмилостен начин? Доплака й се. Но...Следващият път ще внимава. Сега, случилото се се е случило. Така е, когато човек няма опит! Ирина намери едно тюлено шалче и го завърза небрежно за врата си. Уж така е ходила на разходка и не се е преоблякла.
Слезе в кухнята. Около масата за вечеря бяха любимата й баба Ярма, дядо й Стоян, майка й и баща й.
-Сядай!- каза майка й със заповедническия тон , който беше характерен за нея, макар че беше добра и учтива жена, но говореше винаги по този начин.
-Не съм гладна. Казах ви.
За да се пести електричеството , в кухнята светеше една единствена електрическа крушка. Ирина благодари на съдбата, че
вниманието на всички бе съсредоточено върху яденето на масата и че тази мижава светлина се оказа добре дошла. Баба й Ярма се намеси:
- Остави я! Щом като е яла...
- Ти сама каза, че готвиш за нея пълнените чушки... А сега...
- Ще ги изяде утре...- баба й имаше невидимата способност да усеща това, което всеки скрива у себе си. И не само: имаше великото чувство да долавя болката на човек и да се стреми да я облекчи. Внучката десетки пъти се беше убеждавала в това. Добротата и великодушието на тази жена, която знаеше десетки народни песни и приказки, която умееше да отглежда най-хубавите цветя в дворната градина и да вари най-вкусните сладка, се прилагаха не само към нея . Баба й беше душата и доверието на съседите, на приятелите, на роднините. Единствената слабост на старата жена беше, че не можеше да чете и пише. Беше се научила само да се подписва с разкривени едри букви : Ярма Стоянова .
Ирина благодари на ум на баба си и побърза да се качи в стаята си. Искаше й се да се тръшне на леглото и да преживее мислено за втори път случилото се с нея и със Симеон. Макар че ужасът от издайническите синини не беше преминал, момичето копнееше да види час по-скоро съученика си. Главата й се въртеше, сякаш беше току-що слязла от онези раздрънкани панаирни въртележки, които тя и съученичките й с такова удоволствие нападаха, когато в града дойдеше панаирът.
Как приятно устните му прилепваха до нейните! Зъбите му леко стискаха крайчеца на езика й. Дали такова вълнение изпитваха всички, които се целуваха и които беше гледала от екрана? Ами после? О, не!
През нощта няколко пъти се буди. Стана, приготви се за училище, облече най- плътната си бяла блуза, завърза шалчето и тръгна. На ъгъла винаги се чакаха с Роса, за да отидат заедно в гимназията. Момичето беше най-добрата й приятелка. Дъщеря на железничар и на начална учителка, Росица беше по-дребна на ръст, с гъсти червеникави коси. Беше възпитана по същия начин както десетките момичета в малкия град- да внимава какво говори, как се държи, какво харчи и с кого дружи. Ирина и Роси бяха приятелки от
детството си. Къщите им бяха между две преки улици.Момичетата се разбираха и обичаха. Да каже ли на Росица?
- Здравей!
- Здрасти! Какво се си опаковала като пашкул? Да не си настинала?
- Не съм. Така.
- Днес ще имаме класна, нали?- Роса беше много старателна ученичка и Ирина често я използваше да й припомня едно или друго задължение.
- Ще имаме.
- Ти какво...не си на себе си?
- Виж!- Ирина дръпна шалчето от врата си.
- Какво е това? Ще падна! – Роса протегна ръка и опипа една от синините.- Кой е?
- Остави ме!
- Добре. Само ме чуй! Не им вярвай.
- На кого да не вярвам?
- На мъжете.
Трябваше да направи нечовешки усилия , за да се съсредоточи в часовете този ден. През цялото време усещаше очите му върху себе си. Няколко пъти погледите им се срещнаха, може би случайно, но Ирина изпитваше необяснимо неудобство, че са заедно- в една класна стая.
В ранния следобед, когато баба й и дяда й си почиваха, а родителите й бяха на работа, Симеон дойде у дома й. Разгледа стаята й и взе една от книгите на масата. Разлисти я, без да се интересува дори за какво се отнася.
- Е? – той се приближи до Ирина – Мразиш ли ме вече?
- Защо да те мразя?
- Защото те харесвам. Само като те гледам, кръвта ми ...започва да ври.
- Стига!
- Ти не разбираш ли?...
- Нали дойде да учим?
- Дойдох да учим и да се любим!
- Чакай!
Симеон така и не чакаше. Той я придърпа към себе си и започна да я целува по същия начин както след библиотеката. С едната си ръка
я придържаше, а с другата – събличаше дрехите й. Блузата й падна на земята. Той потърси ципа на полата й и тъй като не можеше да го
намери, я вдигна на ръце и я положи върху леглото. Свали всичко от нея.
- Така съм мечтал да те видя гола!- той каза това толкова тихо, сякаш го казваше само на себе си.
Какви дрехи свали от едрото си бяло и светещо от чистота тяло, тя не разбра. Неговият характерен мириз я обгърна. Беше топъл и гладък. Покри я с гърдите си и с ръцете си докосна краката й.
- Остви ме да вляза в теб!
- Недей!
- Не искаш ли?
- Но...
- Не ме ли обичаш?
- Обичам те.
- Тогава не ме измъчвай!
Двамата разговаряха на пресекулки, между целувките му.
- Аз не съм...
- Ще те пазя.
Острата болка, която почувства между бедрата си, й подсказа, че “нещото” се е случило. След една-две минути , през които Симеон не спря да я целува /сега съвсем нежно/, той се свлече от голото й тяло и легна до нея.
- Беше прекрасно! – каза той.
Тя не отговори нищо, защото я беше страх, че ще се разплаче. “Как допусна всичко това да се случи! Ами, ако майка й и баща й разберат? Ако...”
- Сега? – попита тя без да знае какво очаква за отговор.
- Да не искаш сега да учим? Ти не разбираш ли, че нищо не ме интересува, когато съм с тебе?
- Да, но...
Симеон стана от леглото. Започна да се облича. Тя продължаваше да лежи върху пъстрото покривало. Закопчавайки ризата си, той се наведе и я целуна:
- Ставай и ти, защото мога пак...
Това Ирина не разбра, какво “може пак”. В съседните стаи някой изтропа. Симеон погледна към вратата и изненадан каза:
- На всичко отгоре сме се любили без да заключим вратата! Ама че сме ...идиоти!
Ирина се усмихна.” Какво ли щеше да се случи, ако...” .Тя се надигна от леглото и потърси дрехите си, които Симеон беше разхвърлил из стаята. Той я наблюдаваше как се облича. В очите му имаше онова възхищение, което граничеше с доволство.
-Знаеш ли какво говорят момчетата за теб?
- Не зная.
- Че си най-готината цица. Всеки мечтае да те...
- Ти успя.
- Да не съжаляваш?
Нещо преряза гърлото на Ирина.
- Не съжалявам- каза тя повече от чувство за гордост, отколкото че беше истина.
- Утре?- попита той.
- Не мога всеки ден да те викам да...учим заедно.
- На кого трябва да обясняваш? Научи се да не обясняваш на близки и роднини как живееш и какво правиш. Ти си вече голяма жена.
- Голяма жена. Групости! – Ирина се подразни от желанието му по някакъв негов начин да я накара да бъде самостоятелна повече, отколкото трябва.- Ти така ли се държиш с родителите си?
- Държа се както аз искам. И те ме разбират. Имам пълната свобода...- Симеон така и не се доизказа.
От този ден нататък животът на Ирина беше като водовъртеж в планински вир. Реката шуртеше по нанадолнището, но вътре във вира се образуваха неизвестни подводни течения. Те така движеха водата под повърхността, че никой не гарантираше да се измъкне от засмукващата им сила, попадне ли в тях. Симеон идваше у Иринини почти всеки ден. Тя така свикна на ласките му, че го очакваше все по-нетърпеливо. Обичаше повече целувките му, отколкото бруталното му проникване в нея, което винаги й носеше опасностите от бременност или непредвидена болка в слабините.
Приятелките й- Роса и Стефана, знаеха за връзката й със Симеон. Тя им разказваше почти всичко, което се случваше. И тъй като “Любовта и хремата не могат да се скрият”, за връзката им се заговори в училището. Но...до тук.
В съседния клас дойде нова ученичка. Поради лошо поведение беше преместена от друго училище в тяхното. Едно уточнение. По
онова време се поставяха на учениците оценки за добро или лошо поведение. Момичето – високо и русо, с дълги бедра и бяла като сняг
кожа, се казваше Катя. Записаха я в съседния клас. Говореше се, че по всички предмети била “гола вода”. Не знаела колко прави “две и две”. Но знаела други неща.
Ирина няколко пъти видя Симеон да разговаря с Катя в коридора по време на междучасие. Първият път, когато ги срещна, нещо така я преряза през стомаха, че сякаш започна да й се гади. Неприятното чувство не я излъга. Ами сега? Той престана да идва, “за да учат заедно”. Приятелките й я съветваха да му направи скандал и да го върне при себе си. Някакво вътрешно усещане за гордост и неудобство й забраняваше не само да извърши това, но и да го допуска като възможност. Как ще се унижи да се разправя с него? Има ли право за това? Той нищо не е извършил насила с нея! Толкова много мислеше за него, че й се привиждаше как той върви по улицата или влиза в къщата им. Припознаваше се във фигури на млади мъже, които приличаха по ръст и стойка на Симеон.
Преди време Ирина беше гледала пиеса на Оскар Уайлд. Кой знае защо беше запомнила фразата: ” Един мъж, който е обичал една жена, може да направи всичко за нея, освен да продължи да я обича”.
Симеон престана да я обича. Даже престана да разговаря с нея. Не се шегуваше по един или друг повод, както беше преди любовта им. Просто, тя не съществуваше в класа им. Даже на абитуриентския бал не я покани да танцуват заедно. Неговата дама беше Катя.
Ирина и до ден днешен не можеше да си обясни какво преобърна на 180 градуса увлечението на Симеон към нея. Дълбоко в душата си тя страдаше само при мисълта , че не е била достатъчно харесвана. За да засегне Симеон , насочи вниманието си към други момчета, също приятни на външност и от добри семейства. Флиртуваше и с Коста, и с Драгомир, за да си помислят, че ги харесва. Ту единият, ту другият я изпращаха до дома й след вечерни разходки и танцови забави. Позволи им да я целуват. И толкова.
Симеон въобще не обръщаше внимение на предизвикателството от нейна страна. Даже сякаш му стана по-леко, когато я видя прегърната с Драгомир в едно заведение. Засмя се и високо им каза: “Как сте?”. Без да чака отговор, излезе.
След време, когато сподели с Роса защо е допуснала Симеон да я изостави, приятелката й с присъщата си откровеност я погледна в очите и й каза:
- Целият клас ти съчувстваше. Ти не го усети. Катя просто е била по-добра в леглото. Мъжете от друго не се интересуват. Нали разбираш? По- изкустна е била. И в любенето има майсторство. Ако си мислила, че Симеон се интересува от шестиците ти, това са пълни идиотщини. Момчетата гледат гърдите и краката на момичетата, а не бележниците им.
С това Симеон приключи в живота й. Ирина замина да следва в София, а той – в чужбина.
“Приключи” е силно казано. У Ирина остана неугаснала не любовта, не увлечението по мъжа, а някаква необузданото желание да го накара да страда, да я моли за нещо, да я пожелае отново. Това
чувство е от тези, които никой не е опознал и не е “квалифицирал” като вид “чувство”. Но то съществува, колкото и човек да не го желае.
От тук нататък съдбата щеше да решава всичко.
-------------------------------------------------
УНИВЕРСИТЕТЪТ

От началото Ирина имаше усещането, че е влязла в крепостта, която дълго време е обсаждала. Сякаш тя беше военноначалник, който бе командвал конната войска на своето диво племе и който бе постигнал победата си. Превзел бе непристъпната и надменна преграда, изпречила се пред амбицията му да покори...света. Но, за съжаление, крепостта бе останала заключена отвътре . Хората, които живееха в нея, се радваха на благата и на красотата й, обаче не допускаха до сърцето си никого. Особено когато новодшлият “победител” беше от някакъв забутан провинциален град и говореше с отвратителен източен диалект.
Свободата, която Ирина получи от факта, че няма родителската опека и зоркото око на баща си и на майка си, се помрачи от онази безпомощност, създадена от самотата. Лекциите, които четяха различните там професори и доценти, течаха неинтересно и скучно.
Групичките студенти, които се оформяха по коридорите по време на паузите, не я приемаха с охота. Когато тя влизаше в компанията на състудентки или колеги от други специалности, настъпваше едно неловко поведение на търпимост, което Ирина долавяше безпогрешно и бързаше да се отдалечи. Беше ужасно време! Идваше й на ум да си събере багажа и да се върне в родния си град. Но мисълта, че майка й и баща й ще откачат от срам, я задържаше. За по- евтино, родителите й не й изпращаха много пари, и тя се хранеше в стола на Университета, където се подвизаваха студентите “втора ръка”.
Той беше студент в Електротехническия институт, физико-химия, последен курс. Беше четири години по-голям от нея. По-късно тя разбра, че бил сирак и за да си помага, оставал вечер да чисти стола срещу безплатна храна. Казваше се Никола. Той така беше “глътнал въдицата” по нея, че се чудеше как да я привлече и да я направи своя “приятелка”. Даже няколко пъти, когато я изпращаше до квартирата й, подметна, че завършва следването си и трябва да се ожени за красива млада жена, по-добре момиче от провинцията. Софиянките били страшно нафукани. Когато минаваха покрай тъмен вход или ограда, той я придърпваше към себе си и започваше да я целува. Нито веднаж целувките му не й харесаха. Бяха студени и прекалено влажни. Когато се опитваше да я гали през дрехите или промъкваше ръката си до голото й тяло, тя потръпваше от неприятно чувство. Само мисълта, че може някоя вечер той ще поиска да влезе в стаята й и да я люби, я изпълваше с ужас. Оправданието “Съквартирантката ми е горе!” беше винаги добре дошло.
Минаха месец, два...Никола ставаше все по-упорит и не искаше повече да се разделят пред вратата на жилищния блок, където беше квартирата й. “Изпрати тая твоя съквартирантка някоя вечер на кино! Искам да дойда при теб!” Какъв кошмар! Как да се откачи от Никола, който упорито я чакаше, за да я изпрати до дома й и да я нацелува? От дрехите му продължаваше да мирише на пържената столова храна. Този отвратителен мириз не изчезваше дори и след като преминаваха през Докторската градина. Как?
Спасението беше Той- Богът от една първомайска забава. Бял афиш със сини букви беше лепнат на лицевата стена на Университета. Канеха студентите на бал по случай Празника на славянската писменост- 24 май. Увеселение, танци, конкурси за най-добра танцуваща двойка. Никола беше заминал за родния си град Перник, при баба си и дядо си. Ирина покани съквартирантката си да отидат на забавата заедно, но момичето отказа. Тогава тя реши нещо, което никога преди това не бе и помисляла. Да отиде на джамборето сама. И отиде!
Висок, слаб, с къдрава коса като негър, той беше на сцената- тромпетистът на оркестъра. Залата, цялата в гирлянди и разноцветни светлини, беше като в приказките. Студентите прииждаха на тумби. Още с влизането си, започваха да танцуват. Ирина намери един свободен стол и седна. Купи си нещо за ядене и чаша студена лимонада. От време на време някой непознат студент я канеше да танцуват. Тя изиграваше криво-ляво я тангото, я валса и сядаше отново на мястото си. Обявиха конкурса за най-добра валсираща двойка. Невероятно хубав той застана пред нея. Протегна двете си ръце и галантно й каза:
- Каня Ви за своя дама на конкурса. Видях, че обичате валса.
Ирина се стъписа:
- Но Вие нали...свирите?
- Ще свирят без мен за конкурса.
Тя стана и усети ръката му как обгръща кръста й. Беше топла и гальовна тази ръка, която щеше да промени живота й от сега нататък. Започнаха танците. Обявиха първия тур. На подиума имаше над 30 двойки. След втория - останаха 10 танцуващи. При третия, последен тур, бяха избрани от журито само три двойки: Ирина и Любомир, едно момиче от българска филология /Ирина го беше запомнила по време на общите лекции/ с момче от същия випуск и някаква двойка –чуждестранни студенти, ако се съдеше по облеклото и вида им. Започна виенски валс. Думите “Във вихъра на танца” бяха безсилни, за да предадат това, което ставаше на подиума, поне така се струваше на Ирина. Кръг след кръг. Нито веднаж Любомир не сгреши стъпките, не наруши прекрасния ритъм на въртенето. Широката й ярко жълта пола с големи пъстри цветя се разтваряше около краката й като огромна камбана. Обущата на Любомир леко скърцаха върху пода. Той я гледаше право в очите и няколко пъти й каза:
- Спокойно! Прекрасна си!
Ирина изпитваше желанието...никога да не свърши този танц. Той и тя спечелиха първото място. Голяма снежно-бяла торта и бутилка шампанско бяха тикнати в ръцете на двамата.
- Ела да те представя на приятелите си от оркестъра.
- Но аз не те...
- Ах, да...Любомир се казвам. Втори курс – Минно- геоложкия...
------------------------------------
НОВИЯТ В РЕДАКЦИЯТА

Животът на човек е устоен така, че никога не може да се предвиди какво ще се случи. Ирина нито смееше да каже на Христо истината и необходимостта от раздяла, нито имаше сили да отказва на инж. Стоименов срещите си с него, макар че постепенно тяхната връзка започна да се забелязва и от другите хора. Един следобед, когато Ирина се беше отбила в кабинета му и секретарката му им беше сервирала обичайното кафе, той й каза:
- Знаеш ли, един от бригадирите ми подхвърли за теб...
- Какво?
- Наричали те “Жулиета”.
- Защо?
- Ами “Ромео и Жулиета”.
- Те пък откъде...
- Обречена любов, сиреч.
- Гледай ти. Много разбират тия твои работници!
- Разбират. От любов разбира и просякът, и царят.
- Но ние...
- Отдавна исках да ти кажа нещо, много...
- Какво?
- От горе са решили да ме изпратят в...чужбина.
- В чужбина!?
- Ще ръководя строеж в Либия.
- В Либия? Със семейството си ли...
- Да. Добре е, че синовете ще научат чужд език..
- Жена ти ще бъде ли с тебе?
- Разбира се. Ще гледа дома. Тя е добра домакиня по начало.
За първи път инж. Стоименов похвали жена си. И добави:
- Някой й е подметнал за нас двамата. Болна е от ревност.
- Защо не си ми казал до сега?
- Аз отговарям за всичко- каза той и гласът му изведнаж се промени. Стана дрезгав и хрипкав, точно такъв ставаше, когато започнеше да се кара на бригадирите за неспазените строителни срокове.
Той посегна и улови ръката й.
- Слушай! Много си млада, за да ме разбереш...Аз те обичам и цял живот ще те обичам. Но имам ангажименти към хората, които съм създал. Отговорен съм пред тях. Ти имаш своето бъдеше. Не го пропилявай напразно.Умна и талантлива си. Използвай таланта си и не позволявай друг да го използва. Раздавай се, но пази духа си, за себе си го пази!
Колкото и да го ненавиждаше в този момент, Ирина не можеше да не признае, че до нея стоеше един голям мъж, както казваха на строежа “пич и половина”.
Беше четвъртък. Средата на януари. Нищо интересно не се случваше. На всичко отгоре, на строежа беше толкова студено, че повечето от бригадите бяха разпуснати и не работеха. Полето беше покрито с няколко педи сняг и лед. Само тежкотоварните камиони, които извозваха материали от рудника, не спираха. Пътищата, по които оряха с тежестта си земята, бяха като черни, дълги змии сред бялото поле. Често и тези камиони боксуваха. Вдигаха такъв силен шум със свистенето на дебелите си гуми и спирачките, че всичко край тях наоколо заприличваше на действащ вулкан. Студът беше невъобразим. Вятърът така пронизваше лицето и ръцете, че Ирина усещаше как по ноздрите й и се образуват ледени кристалчета от дишането.
Когато влезе в редакцията, всички печки бяха запалени до почервеняване. На нейното бюро беше седнал мъж около 20- 21-годишен. Беше във войнишка униформа. По-точно, в униформа на трудовак, войник от строителните войски. На строежа в Кремиковци имаше поделение на тези войски, което изпълняваше черната работа – изкопи, бъркане на бетон и подобни неквалифицирани дейности, както им казваха.
- Да не съм седнал на Вашето място?- попита младежът и стана прав. Беше висок и слаб, с постригана глава до голо. Войнишкто му кепе беше свалено и той бързо го мушна в джоба си.
- Да. Нещо носите за печатане ли? – обърна се към войника Ирина. Тя беше убедена, че този младеж е един от многото хора, които идваха в редакцията със самочувствието на бъдещи писатели. На нея й беше писнало да получава великите произведения с много правописни грешки и да обяснява на творците как се пише, например, информация.
- Не.
- С какво мога да Ви бъда...полезна?
- Ще работя тук. Ще правя войнишката страница.
- Главният знае ли?
- Да. Уговориха се с Командира.
Ирина беше изненадана от новината, но не беше нейна работа да се занимава с проблемите на вестника.
- Това бюро е мое – каза Ирина- Съжалявам. Ще Ви донесат друго. И трите бюра са заети. Пишещата машина е една.
- Тъй като аз живея на строежа- в поделението, ще работя с нея, когато вие заминете за града. Иначе мога да пиша и...на стола.
- На коляно...- пошегува се Ирина, но войникът не разбра шегата.
- Да. На коляно.
Тя се настани на бюрото си и зачете последния вестник. Настана неловко мълчание. Един по един редакторите започнаха да идват. Бай Иван, както винаги, носеше пресен хляб и наденички. Беше негов специалитет да навързва едно за друго кламерчета и да спуска веригата със закачени наденички долу в жарта на печките. Наденичките така хубаво цвърчаха в почти изгорелия огън, че цялата редакция сутрин замирисваше на печени наденички и хляб. Редактори и печатари се събираха в едната стая и кой с ръце, кой с вилица, омитаха всичко.
Така стана и във въпросния четвъртък. Поканиха високото слабо момче, което неловко пристъпяше от крак на крак. Започнаха да го разпитват от къде е, защо е тук. Какво пише? Поет ли е или белетрист? Само какви въпроси се изсипаха върху главата на горкия войник. Най-любопитна от всички беше коректорката, току-що назначена млада жена, завършила българска филология и омъжила се за софиянец.
Разбраха, че момчето е от Хасково, но семейството му от години живеело в София. Бил сирак – без баща. Казваше се Велин.
Заместник главният редактор, който се завираше като лалугер навсякъде из строежа, знаеше винаги къде какво има изхвърлено или току-що купено. Излезе от редакцията и след един час домъкна с двама работника някаква стара маса.
- Велко, тук ще пишеш. Вот!- той посочи на новия масата и изтърси любимата си руска дума. Бай Иван обичаше да покровителства младите и войникът попадна “точно в целта”.
-----------------------------------------

Ирина се стараеше да не гледа младия мъж. Беше като принц, дошъл от приказките. По едно време Велин се качи при оркестъра и седна на пианото. Започна да свири.
- Това е за моята редакция – извика той и салонът се изпълни със звуците на “О, соле мио”.
На другия ден той беше вече “ любимото момче на редакцията”. Какво беше това чувство, Ирина не можеше да си обясни? Навярно беше ревност. Все по-често тя се обръщаше към Велин, за да види новия му репортаж или да прочете последната му статия. Веднаж го помоли той да “хвърли едно око” на нейн разказ, защото смятала да го предложи за печат в централната преса. Нали за строежа на Кремиковци се пишеше толкова много?
Така започна близостта им.
Денят на равноденствието, 22 юни, се случи в неделя. Компания младежи от строежа решиха да отидат на разходка до Къпиновския манастир и там да пренощуват. Ирина и Велин се записаха за екскурзията. Пътуваха в автобуса един до друг. През цялото време говореха за литература и журналистика и се гледаха в очите. Вечерта, когато всички се пръснаха по стаите, двамата останаха на поляната край манастира. Легнаха по гръб на тревата. Над тях беше истински звезден похлупак. Падна звезда и светещата й опашка мина през цялото небе.
- Видя ли я? – попита Велин, без да поглежда Ирина.
- Да. За какво мислиш?
- Че те обичам. Ти не знаеш, нали?
- Не знам.
- Сега вече знаеш. Обичам те от първия ден, когато влезе и ме вдигна от бюрото си. Казах си “страхотна жена.”!
- Стига!
- Това е да си жив. Да си част от природата! Да обичаш някого. Нали? – Велин смени темата на разговор.
- Не ти ли е жал, че този вълшебен миг никога няма да се повтори?- тя сякаш говореше на себе си.
- Вълшебен миг!
Велин се надигна на лакти и бавно легна върху нея. Любиха се. Наоколо миришеше на окосена трева- истински опиум. Беше невероятно тихо, ако не се брояха безбройните свирукания на щурците.
Останаха прегърнати. Той свали горната си дреха и опита да завие с нея и двамата. Към два часа през нощта стана много студено. Земята овлажня.
- Да влезем в манастира – каза тя.
- Ще бъдем разделени. Ти при жените, аз...
- За малко ще бъдем разделени. След няколко часа се разсъмва.
- Искаш ли да посрещнем слънцето заедно?

ДРЪЖ СЕ С МЪЖЕТЕ КАТО С ТЪРГОВЦИ

Писателското кафене беше на улица „Ангел Кънчев” 5. Просторно, на две нива, от единия край с големи прозорци, то имаше почти винаги едни и същи посетители. Хората в заведението влизаха самоуверено, търсейки с поглед познаните си, и свойски махайки за поздрав. В коридора имаше малка книжарница, в която се продаваха старите и новите книги на авторите. Ирина не обичаше да влиза в кафенето, защото изпитваше нещо като срам. Беше й неудобно да среща там приятели или познати, вече получили важното признание и с достойнство показващи предимството си. „ Вчера, ние от Съюза бяхме...”, „На четенето моите стихове се посрещнаха...”, „Новата ми книга вече е на изчерпване, да знаеш...”. Случвало се беше да минава по други улици, само и само да заобиколи кафенето, за да си спести неприятни изживявания, до голяма степен създадени от самата нея. Почти винаги, когато се налагаше да влиза в тази светая светих на писателите, беше по работа.
С проф. Петър Добриянов бяха състуденти. Още , когато бяха момичета и момчета в Алма матер, възпълничкият младеж с походка на мечка, й подхвърляше колко много я харесва. Но...Годините на младостта бяха отлетели, те бяха станали зрели хора и всичко беше изчезнало в далечното минало. Добриянов се насочи към литературната критика почти от студентската скамейка и много бързо по-късно направи завидна кариера. Разбира се, беше близък с повечето от хората, които определяха съдбата на простосмъртните млади и не дотам млади бъдещи писатели и писателки.
- Защо не се отбиеш да си поговорим? – каза й професор Добриянов, когато съвсем случайно се срещнаха на тротоара пред Университета.- Всеки ден съм в катедрата.
- Добре. Искам нещо да споделя с теб.- Ирина все още не беше решила какво да предприеме.
- Ще се видим, ще изпием по едно кафе...
- Искам да ти покажа новия си цикъл...стихове.
- Готово. Само ела! Ще си направим едно литературно четене.
- Винаги съм ценила твоето мнение...
- С новия председател сме често заедно .- Добриянов предполагаше какво е болното място на Ирина, защото приемането в съюза беше върховна мечта на много „хора на перото”.
- Кога да дойда?
- В петък. Някъде около 5 следобед.
- Добре. Ще се чуваме ли по телефона преди това?
- Не. За теб винаги съм готов да отделям време. Нали знаеш?
- И да знам, съм забравила- каза Ирина и се разделиха, макар че тази последна фраза й направи лошо впечатление.
Във въпросния петък тя, подредила грижливо новите стихове в луксозна папка, затрака с токчетата си по каменната настилка на университета. Вътре в сградата по това време почти нямаше студенти. В коридорите беше започнала да се стели онази прозрачно- жълта светлина, която влизаше от кой знае къде намиращите се прозорци и винаги внасяше в студентската душа на Ирина някаква тъга и меланхолия. В следобедния петък , макар че слънцето навън беше все още високо, в сградата беше започнала да се възцарява жълтеникавата светлина на спокойствието и на тишината. Почука на вратата, на която пишеше името на професора, и , без да чуе покана, влезе. Професор Добриянов беше сам. Стоеше изправен до прозореца и подреждаше книги.
- Влизай!
- Къде да седна? Тук всичко си затрупал с книги...
- Няма да сядаш, обличам се веднага. Тръгваме за у дома. Там съм приготвил...
Ирина повече не слушаше за разните приготовления. Всичко й стана ясно. Беше се хванала на въдицата. Дано да грешеше.
Само че не грешеше. От Университета професорът извика такси. Поеха към пазара „Римската стена” да купят нещо, за да се освежат. Значи, домакинът въобще не беше се приготвял за срещата. Влязоха в апартамента му. Просторно, старинно жилище, всеки ъгъл на което показваше, че тук скоро не е пипала женска ръка. Още в антрето Добриянов, поемайки палтото на жената, прокара ръката си през гърдите й, спря се върху долната част на корема й и каза:
- Ела тук! Да свършим първо онази работа...
Стаята, в която Добриянов покани гостенката си, беше разхвърлена като след война. Едното легло въобще не беше оправено и пижамата на видния преподавател висеше в долния край, небрежно метната. Двата домашни пантофа, полускъсани и изтрити, седяха в различните краища на килима, който кой знае от колко време не беше чистен.
Без никакво притеснение, че въвежда Ирина в пълния безпорядък на спалнята си, Добриянов я бутна да седне на неоправеното легло и се зае да я разсъблича. Ирина придърпа разкопчаната си рокля:
- Не бързаш ли много? Ние двамата тук дойдохме...- жената се чудеше какво да каже, за да се опита да забави инквизицията.
- Я, да не се заблуждаваме! Ти си толкова сексапилна... По стълбите само като ти гледах краката... Не ме карай да говоря повече, че ще се...
- Но аз не съм...
- Лягай!- гласът на Добриянов беше станал метален.
Започна дълго и мъчително търкаляне из леглото. Голото едро тяло на професора беше образец на грозното мъжко тяло- с увиснала кожа в слабините, окосмено и жълтеникаво. Макар че беше възбуден, мъжът каза на Ирина почти заповеднически:
- Помогни малко да го направя по-боен, че нещо...
- Да помогна?
- Да те уча ли?
- Но...
- Дай си ръката! Малко масаж...Ха, така!
Най- после свършиха.
- Не мога да помръдна. Иди, моля ти се, в кухнята и направи две кафета. На масата е кафето и машината.
Ирина предпочиташе да се махне от леглото, защото повече не можеше да лежи до партньора си. В кухнята бъркотията беше същата, но кафето, захарта и кафеварката бяха на преден план.
Тя приготви две кафета и отнесе пълните чашки в спалнята. Мъжът спеше, леко придърпал чаршафа върху себе си.
Ирина беше като втрещена. Набързо облече палтото си и напусна апартамента, гледайки да затвори входната врата колкото може по-тихо. Тя не искаше да допусне звукът на тряскащата се врата да й напомни, че е в реалността. Папката със стиховете така си седеше в чантата й. „ По-добре, че не извадих стиховете” – помисли си Ирина. Имаше чувството, че, ако и това беше сторила, щеше да бъде още повече омърсена. Бързаше към къщи така устремено, че за малко не се спъна на стълбата, слизайки от трамвая.
Не й трябваше повече нито влизане в някакъв съюз, нито издаване на някакви там написани от нея книги, нито всякакви други тъпотии. Трябваше й само едно – да отрезнее в този глупав свят! Пукаше му на света какво прави тя, какво иска да сподели с другите себеподобни. Всеки гледа на живота от собствената си камбанария и търси да си намери местенце под слънцето. Как не я е срам: наближава петдесет години, а нищо не е научила. Ако в живота има слаби ученици, то тя заслужава до горе до долу да има двойки. Толкова много неща трябва да преобърне в себе си на сто и осемдесет градуса!
И да се научи да живее най-после така, както тя иска: без да се страхува, без да се съобразява с измислени норми, без да гледа с вина някого в очите и да отгатва „кой какво е казал”. Защото само едно единствено нещо е важно да запази в себе си ненакърнено- да обича хората по най-обикновения начин. И да бъде здрава- тя и семейството й. И приятелите й. И познатите й...Друго на този свят на никого не е нужно!

ПРОМЕНИТЕ ИЛИ... КОГАТО ВСИЧКО СТАНА ДРУГО

Боже мой! Времето течеше като лудо! Животът в телевизията беше като врящ котел. Всичко, което се случваше, увличаше както Ирина, така и другите край нея. Преди няколко години нито тя, нито някой друг от колегите й би допуснал, че светът ще се промени толкова много за толкова кратко време. Първоначално името на Михаил Горбачов беше в кръга само на международните новини, след това се свърза с руската „перестройка”, после...От соцстраните запристигаха съобщения за вълнения, тревожни събития, смяна на ръководствата. България последва примера на останалите...Настъпиха големи промени се и в страната. В нейната страна.
Беше започнало да се запролетява, но снегът рано се стопи и София все още нямаше вид на пролетен град. Освен това тегнеше навсякъде обстановка на несигурност, в магазините липсваха най- необходимите стоки, за бензин шофьорите се редяха на опашки...
Тази сутрин Ирина беше останала сама вкъщи. Дъщеря й Мария беше отишла на лекции в института, Николай – на работа.Случваше й се все по-често, потъне ли в тишината на дома си, да се сеща за починалите си родители, за родителите на Николай. И едните, и другите бяха оставили след себе си хубавия спомен за добрите хора. Звънът на телефона стресна Ирина, защото спокойствието в апартамента я беше съвсем погълнало.
- Моля? Кого търсите?- попита Ирина.
- Да не греша?- каза гласът- Търся Ирина.
- Аз съм.
В отстрещната страна на слушалката никой не отговори.
- Моля, кой се обажда? – Ирина се наведе, за да затвори телефона.
- Обажда се Велин.
- Велин? Който занима преди много години за Австрия?
- ... и който каза на една жена в Кремиковци :”Където и да отида, ти ще си с мене!”
- Велине? Не може да бъде! От София ли се обаждаш?
- От София. От два дена съм тук!
- Направо не мога да повярвам, че...
- Кореспондент съм на „Свободна Европа”, пиша репортаж от България...
- Страхотно!
- Кога ще те видя?- Велин говореше бавно, малко напевно, сякаш търсеше позабравените думи.
- Аз съм на работа в телевизията. Можем да се уговорим за днес, в късния следобед или за утре- сутринта.
- Днес, в късния следобед. Нали онова заведения до турската резиденция на булевард „Руски” работи? Беше винарна с хубави кебапчета...Дали все още...
- Да.
Уточниха се за часа. Изведнаж Ирина усети как паркетът под нозете й се завъртя. Седна на близкия фотъойл, за да се окопити. Тези няколко минути приличаха на нещо като метеоритен дъжд, който се изсипва върху земята уж видим и реален, а съвсем далечен и недостижим. Колко години не беше се виждала с Велин? Колко години не беше се чувала с този човек? Двадесет и пет, двадесет и шест години...Дъщеря й беше на път да се ражда тогава. И през тези години сякаш той беше изчезнал в небитието. Нито й беше писал, нито пък тя беше направила опит да се свърже с него. И сега...
Как ли изглежда някогашното момче? Ще го познае ли в заведението? Ами тя? Няма ли да го разочарова с външността си? Сърцето й така биеше в гърдите, че жената си помисли да вземе някакво успокоително лекарство. „Глупости!” – каза си тя- „Нали отдавна беше решила: „Никакви вълнения с мъжете!”. Хубаво, ама може ли човек да успокои насила сърцето си? Не може.
Започна да избира с какъв тоалет да се появи на срещата. Трябва да не бъде облечена много екстравагантно, по-добре да бъде в нещо спортно, леко небрежно... Каквото и да облечеше, нямаше да може да скрие бръчките на лицето си, кафявичките петна по ръцете си, леката двойна брадичка...Ох, ужас!
До края на деня Ирина не можа да се освободи от мисълта за предстоящата среща с Велин. Припомни си всичко, преживяно с високото момче. То бе изпратено да отбива военната си служба в строителните войски- войските, в които служенето беше нещо като наказание. Това беше така, защото Велин беше син на осъден от Народния съд.
Без да иска в съзнанието й изкочи вълшебната нощ в Къпиновския манастир, когато тя и Велин останаха да лежат в тревата, направо под звездите. Той я люби с такава нежност и дълго време я пазеше от вечерния хлад в прекръдките си, защото връхната му дреха не беше достатъчна. Дали той ще си спомни как се взираха в звездите, ярки като големи светещи ябълки? Как една се откъсна от някъде и полетя по небосклона. Падащата звезда...
Как танцува с нея, когато тя беше бременна с ей такъв корем и под звуците на туист я преметна през себе си за ужас на нероденото бебе.
Всичко се беше променило толкова много през тези 24-25 години, че Ирина имаше усещането на ...потъване в кладенец.
Преди да напусне редакцията, тя освежи грима си в тоалетната, подсили парфюма си и излезе. Беше прекалено мек и топъл за април този късен следобед. Когато влезе в ресторанта, Велин стана от масата, за да я ориентира накъде да тръгне. Висок мъж в сив кариран блейзер и тъмносин панталон- чудесна кройка, пое ръката й. Голям златен пръстен блестеше на пръста му. На масата до него имаше купчина вестници, касетофон, фотоапарат и бели листове. Явно, докато я беше чакал, Велин беше писал нещо. Беше мъжествен, лъхащ на скъп мъжки одеколон, чист и красив. И този чуждестранен журналист, който напомняше по нещо на Жан Маре и на Жерар Филип едновременно, седеше пред нея, вторачен в очите й.
- Добре дошла, любов моя! – каза Велин и тя усети как гласът му се вълнува.
- Не ми говори така, защото ще се разплача...И ще си размажа грима- Ирина искаше да каже нещо уж по-весело, но замълча. Извади кърпичката си и си избърса очите.
- Сега, ако и двамата...
- Няма- каза тя и остави чантата си на съседния стол.
- Дай да ти закача палтото!
Като се върна на масата, Велин застана зад гърба на Ирина, прегърна я леко и обърна лицето й към себе си. Без ни най-малко да се притеснява от околните посетители, той я улови през кръста и я целуна по устните.
- Да знаеш, станала си по-хубава.
- А ти си направо Бог.
Тя казваше абсолютната истина.
- Колко години минаха от тогава?..- Велин не продължи, защото трябваше да уточни за кое „тогава” става дума.
- Не забравяй, че съм на петдесет години- Ирина бързаше да „свали оръжието” заради ненужното прикриване белезите на възрастта.- На всичко отгоре, ти си с три години по-млад от мене.
- С това ли реши да започнем разговора? Не ме интересуват годините ти. Знам на колко си. Интересуваш ме ти. Твоят живот ме интересува. Пишеш ли? Какво работиш?..
- Боже мой...- Ирина направи нечовешки усилия, за да не се разплаче този път.
- Да поръчаме нещо за пиене ...-трябваше да прекъснат разговора, защото сервитьорката беше застанала пред масата им като безмълвна въпросителна.
- За мен кафе и минерална вода – каза Ирина.
- Чаша бяло вино и ядки – поръча Велин.
Когато сервитьорката се отдалечи, той прогетна двете си ръце през масата и улови ръката Ирина.
- Едно да знаеш и да го запомниш добре: изнемощяла старица с бастун да се беше появила пред мене, пак щях да ти кажа, че те обичам. Ти разбираш ли, че любовта няма нищо общо с външния вид на човека.
- Не е така!
- Може би само в младостта не е така...
- Но младостта е определяща.
- Я, стига! Младостта подвежда хората към заблуда. Зрелостта е всичко.
- А старостта?
- Старостта е оценката и опитът. Тя е като корените на дървото. Без нея няма да има живителните сокове за растението, защото тя е ...Просто тя е земята.
- Интересно схващане!- Ирина се беше окопитила и се чувстваше, че влиза във форма. Тъй като обичаше подобни интелектуални разговори, стана й приятно и леко. Но все още не можеше да направи връзката в собственото си съзнание между този супер елегантен и заможен мъж с войника от Кремиковци. Сякаш това бяха двама съвсем различни човека.
- Кой пръв ще започне да разказва ? – Велин ставаше все по-весел и доволен от срещата.
- Не знам.
- Като дама ти имаш първенството.
- Добре.
- Чакай! – прекъсна я Велин – Сега искаш ли да не си казваме нищо.
- Защо?
- Защото съм измислил за нас, двамата, една изненада.
- Каква изненада? Не забравяй, че съм омъжена, имам дъщеря „за женене”, някакъв шеф съм в телевизията...И тъй нататък...
- Не забравям. Защото и аз съм женен, макар вече разведен. Имам двама сина...Живеят при майка си във Виена, на 20 и на 18 години... Майка им не прие моята скитническа природа. И се разделихме. Аз си останах вечният пътуващ кореспондент...Един журналист не можеш да го вържеш, знаеш по себе си.
- Така е- каза Ирина, малко объркана от изсипаната върху нея информация- Кажи изненадата!
- Наел съм апартамент в Банкя.
- Живееш там?
- Да. Искаш ли да ми гостуваш?
- Искам – Ирина усети как сърцето й започва да бие ускорено, как й става топло под сакото и червенина избива на лицето й.
„Как да преодолея тази глупава червенина, която все по-често ме облива при вълнение? Влизам в критическата най-вероятно.”- помисли си Ирина.
- Ще ти дам да прочетеш романа. Излезе на немски, преведоха го и на английски език. Сега ще го отпечатам на български.
- Романа?
- „Пътят на Ирина”
- За мен ли става дума?
- Посветих го на теб в душата си.
- Онзи същият ли роман , който четох тогава...в Банкя?
- Същият, но много преработен...Ще го видиш.
- Как се обръща светът!
- Светът върви по своя път, любов моя.
Велин и Ирина останаха в заведението още два часа. Той й разказа за репортажите си от различни страни на Европа- от Румъния, от Чехия, от Словакия, от България, а тя- за интересната си работа в телевизията. Имаха чувството, че тези 25 години са някакво нищожно „вчера”. И както всичко, което е миналоКАКТО ВСИЧКО МИНАЛО, НЕ ТРЯБВА ДА МУ СЕ ОБРЪЩА ВНИМАНИЕ. Важното е това, което предстои.
Когато се прибираше вкъщи, Ирина си мислеше:
„Дано това е последният случай, когато не трябва да казвам у дома истината”
В уговорения ден Велин я чакаше с новото си Пежо пред телевизията. Тя се настани удобно на предната седалка, а той се присегна към таблото и леко увеличи музиката от касетофона. Звучеше една от най-популярните песни на Том Джонс.
- Помниш ли?
- Помня- отговори тя , убедена, че и двамата мислят за едно и също нещо.
- Ще останеш ли при мен тази нощ?
- Ще остана. Често пътувам в командировка от телевизията. Помолих една приятелка да звънне у дома и да каже на мъжа ми или на дъщеря ми, че...
- Добре.
- Нищо не съм си взела...
- Всичко ще ти купя. Нощница, четка за зъби и... каквото пожелаеш.
- Но...
- Няма „но”... Аз съм ти задължен.
- С какво?
- Ти ми беше импулса за живот. Казвах си:”Само да е жива”.
- Моля те!
- Затова ще приемеш и подаръка ми.
- О, не!
- Той е, фактически, за мен самия.
- Не чувстваш ли, че ме засягаш?
- Ще ме разбереш като ти кажа какъв е моят подарък за теб.
- Какъвто и да е...
- Всичко необходимо за един съвременен писател и журналист: компютър с принтар, съвременен фотоапарат и удобна записваща техника.
- Казах ти...
- Ирина, длъжна си да си напишеш книгите. Ти си пет пъти по-талантлива от мене.
- Не забравяй годините ми. Трябва да започна тепърва да се уча да работя с компютър...
- Ще се научиш.
- Само младите сега...
- Ще се учиш заедно с младите.
Спряха в няколко магазина и накупиха всичко, необходимо им за деня и вечерта. Велин беше наел цял етаж в една съвсем нова бяла къща-хотел в Банкя. Всичко в къщата беше подредено с вкус и с много пари. Явно стопаните следваха „последния писък” на дизейнерското изкуство и вътрешното обзавеждане. Голяма тераса откриваше поглед към планината Люлин. Градината на къщата беше като по журнал, макар че зеленината беше изобилна както навън в двора, така вътре във фоайетата.
На масата в хола Ирина видя два големи пакета. Бяха нейният подарък.
„Как ще кажа у дома от къде имам този подарък?”- помисли си Ирина , разбирайки че не може да откаже на Велин.
„Ще разкажа всичко на Николай, от край до край”- каза си тя.
Докато се суетеше сред тази неимоверно красива обстановка, при нея влезе Велин. Беше свалил дневните си дрехи и беше облякъл халата си.
- Ела!
- Но аз искам...
- Ела да те нацелувам!
- Защо животът така бързо отлита? – Ирина се стремеше да се овладее.
- Искам да ти кажа нещо, което съм си мислил дълго време.
- Какво?
- Напиши един роман и разкажи всичко, което се е случило в живота ти.
- Аз съм журналистка преди всичко...
- Журналистите виждат нещата от живота по-точно. Те имат по-голям обхват на срещи, на разговори с личности, които определят събитията в едно или друго време.
- Така е.
- Ти и аз имахме късмета, че живяхме във водоразделно време ...Ти можеш да направиш дисекция на това водоразделно време чрез себе си.
- Добра идея.
- Нали ме разбираш ?
- Разбирам те.
- Още повече, си жена. Журналистка. Писателка.
- Да,бе. Даже не ме приеха в писателския съюз.
- Остави тия напомпени от социализма глупости. Съюз! Ти си писателка. И толкова.
- Благодаря ти за оценката.
- Не те иронизирам. Напиши един роман, но не какво ти се е случвало в работата, в семейството...а с мъжете...Какви мъже си срещала? Какво са искали те от тебе. И ти от тях.
- Гледай ти!
- Животът през очите на една жена. Имала си много мъже, нали? Ти беше изключително привлекателна...
- Какво искаш да кажеш?
- Говоря сериозно.
- Да. Теб не мога да лъжа.
- Знам. Времето променя дори и отношенията...
- Ти още малко ще дадеш и заглавието на този мой ненаписан роман.
- Точно така.
- Любопитна съм...
- „Мъжете в моя живот” , „Изповед на една жена”или... Ти сама си избери в крайна сметка.
Ирина се приближи до Велин и го прегърна.
- Знаеш ли, много съм си мислила върху...една фразичка. Моя фразичка.
- Кажи я!- Велин потърси ръката й.
- Обещай ми, че няма да ми се смееш.
- Обещавам.
- Мислила съм си...Имам голямо сърце, след като толкова много любов успях да събера в него.
- Ела!
Беше върховно да се любят. Значи, колкото и да е невъзможно, времето може да се връща назад. За кратко, но може.
Прозорецът на спалнята беше на изток и слънцето рано-рано ги огря. Ирина се събуди и видя, че се намира в прегръдаката му. Опита се да отмести ръката му от тялото си и да стане. Велин усети желанието й и я стисна през кръста.
- Още малко да полежим!
- Добре, но...
Топлият му влажен дъх докосна врата й. Тя усети как той , повдигнал косите й, я целуваше. Беше точно както някога- момчето и момичето в старата къща, зад белите пердета с пискюлите. Часовникът с махалото. Хазяйката, която се интересуваше само от парите.Скърцащият диван. И Банкя.
Ирина се надигна на лакът и се надвеси над Велин.
- Кажи ми честно за какво си мислиш в момента?
- Ще ти кажа- той я гледаше право в очите- Благодаря на Бога.
- Значи двамата мислим едно и също нещо. Понякога така се случва.
- И още нещо си мисля: ако дойде ред да си отиваме от този свят, аз да съм първият. Трябва да зная, че си жива. Иначе няма да мога...
-О, не!- извика Ирина.

Беше минало повече от една година. Велин много често й се обаждаше- било от Виена, било от Брюксел...Веднаж й позвъни от Токио. Важните събития в света просто извираха. Защото събития, които трябва да се отразяват от журналистите, винаги ще има. Няколко дена Велин не беше звънил.”Сигурно има много работа”- си мислеше Ирина.
Когато вдигна телефона, тя чу женски глас, съвсем непознат за нея. Беше негова роднина, братовчедка, нещо такова. От вълнение гласът заекваше. От редакцията във Виена помолили да й се съобщи...
Беше катастрофирал с автомобила си по магистралата Залцбург-Мюнхен и беше загинал на място. Все пак нищо в този живот не се връщаше обратно.

ЕПИЛОГ

Какво представлява животът? Една надпревара? Човек бърза да се докаже, да създаде собственото си продължение, да събере имоти, вещи, състояния...И точно тогава, когато разбере, че всичко това е безсмислено, той вече е във възрастта с благоразумното определение „преклонна”. Но само в преклонната възраст човек може да изпита щастието: ДА СЕ ВЪРНЕ НАЗАД В ГОДИНИТЕ ЧРЕЗ СОБСТВЕНАТА СИ МИСЪЛ. Често изпитва неприятното усещане от нещо преживяно, което му напомня за собствената му слабост и изменчивост. Така е, защото съвършенството и несъвършенството вървят ръка за ръка. Въпреки всичко, всеки роден на земята живее с красивата заблуда, че ще настанат по-добре времена. В едно само човек може да бъде сигурен. Никой не е в състояние да му отнеме ЛЮБОВТА, защото тя му е дадена от Бога.

КРАЙ