ИЗ СТИХОСБИРКАТА "ОТ СВЕТЛИНАТА ДО КРАЯ"

КЪМ МОЯ ВНУК

На този свят, безкрайно зъл,
на този свят, безкрайно скучен,
как, моя обич, моя кръв,
на доброта да те науча?

Как във морето от лъжа,
от дива мъст и отчаяние
аз себе си да продължа
чрез тебе, моя покаяние?

Как твоя полет, млад и смел,
да задържа над върховете
и ти – неопитно орле,
да срещаш бурите в небето?

Как да ти кажа :”Не кради!”,
когато всичко се разнищва
и заличените следи
отвеждат някъде във нищото.

Как да те уча да си брат
на всеки, който е до тебе-
най-беден или най-богат?
А ти да бъдеш... най-потребен.

Как себе си да разделя
на две раздрани половини:
изгарящ огън и вода,
затихнал вик и лудо вино?

Когато Господ е дарил
душата ми с богатство светло:
да виждам радостта дори
в поникналото цвете.

Стихотврението „На морското равнище”е писано през 1985 година. В стихосбирката е публикуван негов по-кратък вариант.

МОРСКОТО РАВНИЩЕ

От тук се вдигат върховете,
от тук вулканите запчват,
от тук поемат ветровете
към всички земни точки.

И тази кротка синьо бяла
прегръдка на вода и суша
е безвъзвратното начало
на всеки вик и стон бездушен.

Тя е онази предоказана
и преоткрита наша същност,
която вечно ни наказва
при тръгване и при завръщане.

Тя- морското равнище,
тя – сигурната искреност,
тя- любовта предишна,
тя – истинската истина.

Спи в мислите ни и на пръсти
във нас самите се разхожда
като учителка навъсена,
като спринцовачно пробождане.

И белоснежното величие,
и вулканичното безочие,
и ветровете на безличието
измерва с педантична точност.

Тя- нашата родена веселост,
тя- нашата тъга разнищена,
тя- земното ни равновесие,
тя- морското равнище.

И затова когато стъпя
на неговия бряг далечен,
аз спирам своя път безпътен
пред безпогрешната му вечност.

Елена Димитрова
12 юли 1985 г.