Из
книгата “МИРАЖИТЕ НА ПУСТИНЯТА”
“Светът
на Тамрит ни принадлежеше. Ние бяхме на
негова територия, в неговите граници, защото
всичко, което ни заобикаляше, надхвърляше
и най-плодовитото въображение. Пред нас,
в дъното на скалната козирка, бе живият
спомен, оставен преди хиляди години от пастирите
на Тасили: един вол, с изящни, контрастиращи
на червеното тяло бели рога, който спъваше
сякаш в меката, разтваряща се под краката
му трева на саваната.
Копието , което Анри Лот
е направил и е показал в книгата си само
удостверява, че около 3 500 години преди
новата ера тук е сложено началото на най-великата
натуралистична школа в света /така смята
той/. Но оригиналът пред очите ни действаше
непосредствено, в един значително по-широк
план, обхващаш както творбата, така и нейния
безименен създател. Кой е той?”
“На два часа камилски ход от Тамрит е местността
Сефар – една обширна територия с много изображения
под навесите и в пещерите. В противоположна
посока е Тан Зумайтак и скалите на Аджефу.
И макар че Тасили е “Сахарският Лувър”,
за разлика от световно известния музей в
Париж, не можем да минем “галоп” през всички
“зали и залички”, само и само да кажем после,
че сме видели с очите си тази съкровищница
на човешкия дух. В Тасили бързият ход не
помага, не помага и ...голямото желание.
Трябва време и много средства. А на нас
нито храната, нито водата ще ни достигнат
за повече от една седмица. Трябва да изберем
по-леснодостъпните и сравнително по-близки
до лагера ни фрески.”
“Открихме още едно неудобство
на Сахарския Лувър. Нямаше никакви канапета
по средата на залите , за да седнем на необходимото
за състедоточаване от разстояние в една
или друга творба. Трябваше да се катерим
по сипеи, да се провираме през камънаците,
да се бодем по изсъхналите тръне, да следим
да не легнем върху някое влечуго и да гледама
на ”паната” в “изложбените зали” легнали
по гръб. Но и в тази недотам удобна поза
за среща с изкуството, възприятието е неописуемо,
а впечатленията получават същата трайност,
каквато имат самите фрески.”
“Бяхме капнали от умора.
Изпихме трите чаши чай, както повелява обичаят
на туарегите, и заспахме като мъртви. Под
старите износени бризенти на палатките беше
тъмно и задушно, но трябваше да затворим
отворите – вечер в Тамрит ставаше много
студено. Но нито студът, нито острите камъни
под спалните ни чували, нито предполагаемите
животинки, които биха се промъкнали близо
до нас, ни пречеха. Ходилата ни бяха целите
в мехури, едва чувствахме краката си. Мускулите
ни бяха като усукани. Не изпитвахме никакъв
глад. Чаят утоли жаждата ни. В тази първа
вечер , след дългото изкачване и обиколка
на пещерите с рисунки, имах чувството ,
че и земята да се срине под мен, не би била
в състояние да ме откъсне от съня.
Имахме още четири дни за обиколка на Тасили
.”
|
